Момчето много бързо напредва в обучението и още на петия месец от постъпването е включено в оркестъра, а през единадесетия месец прави първите си композиционни опити.

Дико Илиев е четиринадесетгодишен, когато тръгва по пътищата на започналата Балканска война, а след нея - на Първата световна война. Като редови член на духовия оркестър на 16-ти Ловчански полк от състава на Първа българска армия, той взема участие в сраженията на Серетския фронт. Там, по време на побратимяването на българските и руските войски, написва "Искърско хоро". Това е първият сполучлив композиторски опит на Дико Илиев, който специалистите оценяват високо, като имат предвид обстоятелството, че е направен без професионална подготовка и е дело единствено на самородния талант на музиканта.

След края на Първата световна война Дико Илиев се завръща в родното си село. През пролетта на 1919 г., подмамен от публикуваната в печата обява на Военното училище в София, което търси музиканти, заминава за столичния град. Представил се успешно на изпитите, постъпва на работа в оркестъра на Военното училище, където близо половин година свири на баритон. В същото време този оркестър заедно с Гвардейската музика съставят сборния симфоничен оркестър на Софийската народна опера, добра възможност за Дико Илиев да се докосне до класическата музика. Той е първи тромбонист в оперите "Кармен", "Травиата", "Трубадур", и др. През 1920 г., станал вече глава на семейство, младият музикант се завръща заедно със съпругата си Анастасия в родния край, тъй като средствата им не достигат. Земеделец в родното село или писар в общината на с. Войводово, Белослатинска околия, където се установява, Дико Илиев не престава да свири на любимата си флигорна - по сватби и кръщенета, по общоселски празници. Това е времето, когато композиторът се заема с апостолската задача да популяризира духовата музика сред местното население, да възбужда интереса към нея и да пали искрата на обич и преклонение пред изкуството на духовите музиканти. Тръгнал от село на село, по собствено желание, без да е финансиран от никого, той създава и методически ръководи духовите оркестри в селата Букьовци, Селановци, Комарево. Същевременно композира хората "Букьовско", "Самоковско", "Грънчарско", "Веселият Иванчо". През 1931 г. в Оряхово се създава военен духов оркестър, в който Дико Илиев свири баритоновите партии. Започва един от най-активните периоди в творческата дейност на музиканта. Особено благотворно влияние за израстването му изиграва диригентът на оркестъра подпоручик Александър Вейнер - чех по произход, руски възпитаник, музикант и педагог с изключителни способности. Интересът на Дико Илиев към музиката се задълбочава. През 1932 г. създава хората "Зиг-заг", "Селски въздишки", "Майски цветя", "Пробуждане на пролетта", китката "Оряховска идилия", "Варненско хоро" и "Наша гордост". От 1936 до 1938 г. Дико Илиев е баритонист в Софийския военен оркестър с капелмайстор Иван Касабов. Отново се връща в Оряхово и е назначен за щабс-тръбач на Козлодуйския полк. Свири и в Гарнизонния оркестър. Следват години на плодотворна творческа дейност, в които композиторът написва "Оряховски юнак", "Майско утро", "Нашето Ленче", "Дайчово хоро", "Скок", "Селски празник", китката "Жътварски песни", правото хоро "Александрийка", "Добруджанско право хоро", дайчовото "Лудо-младо", еленините хора "Край чешмата" и "Буйна младост", пайдушкото хоро "Народна душа", дайчовото хоро "Веселите близнаци".

Девети септември 1944 г. сварва Дико Илиев като служител на 36-ти Козлодуйски полк, с който участва в първата фаза на Отечествената война. На фронта, между свистенето на куршуми и грохота на бомби, той замисля китката "Народно ехо" - музикална композиция, отразяваща събитията от времето. В първите години на народната власт музикантът работи като временен командир на военния духов оркестър в Оряхово. Тогава основава и оглавява Оряховското околийско професионално дружество на музикантите и създава деветна десет професионални музикантски групи в околията. Заедно с активната си работа като музикален педагог на тези оркестри, той продължава да твори самобитни по своя характер музикални произведения, между които дайчовото хоро "Кръшен венец", "Латинино хоро", маршовете "Катюша", "Напред, другари!", ,"Козлодуйци пред 1-ви май", "Младежка клетва", "Изборна победа", "Сливенци при Драва". През 1947 г. Дико Илиев е удостоен с офицерско звание и е назначен от МНО за диригент на военния оркестър в Оряхово. Започва усилена концертна дейност за военния диригент - с военния оркестър, с духовите оркестри, създадени и ръководени от него в околните села, с детските музикални състави, работещи под методическите му напътствия. В този период се раждат и най-зрелите творби на музиканта - рапсодията "Тандът на жътварките", правото хоро "Веселото Санче", дайчовото хоро "Спомени", китката "Ехо от Съветския съюз", "Елено моме", и "Рипай, Гано!". В началото на 50-те години Дико Илиев създава и безсмъртното "Дунавско хоро", останало в нашата музикална съкровищница като истински хороводен химн.

В рамките на повече от половинвековната си музикално-изпълнителска и музикално-творческа дейност Дико Илиев създава над 40 хора, 15 марша, 5 народни китки и редица други произведения. Изградени на фолклорна основа, със завладяваща ритмика, те допадат на народа, отговарят напълно на естетическите му вкусове и много скоро добиват изключителна популярност. Някои до такава степен се предават от уста на уста, че започват да се определят като "народни" макар да са дело на лично творчество.

Дико Илиев е рядък пример за творец, произлязъл от народа, живял и творил сред народа и за народа и останал до края на живота си верен на народните естетически музикални възприятия, верен на самобитното народно творчество, което вплита по неповторим начин в произведенията си. Създадените духови оркестри на територията на Северозападна България са явление в живота на населението. Те до такава степен се налагат в местния празничен живот, че променят облика му. Без тях не може да отмине празник. Дико Илиев е не само техен инициатор, организатор и пряк ръководител, но и човекът, създал музикалния им репертоар.

За огромния принос в развитието на българската музикална култура Дико Илиев е високо оценен. Заедно с народното признание, за него най-голямата награда, МС на Република България го удостоява с високите държавни отличия "заслужил деятел на културата" и "герой на социалистическия труд" - отличия, достойни за безсмъртното му дело.

Н.с. Йорданка Манкова

Дунавско хоро

Игривата циганка (дайчово хоро)

Искърско хоро (право хоро)

Майско утро (еленино хоро)

Народна душа (пайдушко хоро)

Селски празник (еленино хоро)

ДИКО ИЛИЕВ - САМОУКИЯТ КОМПОЗИТОР

На 15-февруари 2008 година се навършиха 110 години от рождението на самоукия композитор Дико Илиев. Той е роден в Карлуково на 15.02.1898 година, но живее в различни градове, най вече в Оряхово - цели 42 години.
Цялото неговото творчество е пряко свързано с град Оряхово, с река Дунав и с грандиозната музика. Днес площадът в Оряхово носи неговото име, а всички празници в града започват и завършват с "Дунавско хоро". на същото място всяка кодина се провеждат Празници на духовите оркестри "Дико Илиев", където си дават среща музиканти от цял свят.
От 1931г. Дико Илиев е музикант в оркестъра на 36-ти пехотен Козлодуйски полк, а от 1948г. е негов капелмайстор. По време на тази служба разцъфтява и неговия композиторски талант. Умира на 12.12.1984г. на 86 годишна възраст в гр. Монтана при една от дъщерите си. последните години ослепява и не може да се обслужва. За неговото погребение от Оряхово за Монтана заминават три автобуса със скърбящи негови почитатели.
Любовта на Дико Илиев към музиката проличава твърде рано и още 13-годишен родителите му го изпращат да учи музика в Орханийския военен духов оркестър. 14-годишен тръгва по пътищата на започналата Балканска война, а след това на Първата световна война. Нотите овладява на фронта. Там написва "Искърско хоро" - първото му авторско произведение като композитор.
През 1919 година постъпва на работа във Военното училище в София. Неговият оркестър, заедно с Гвардейската музика, влизат в състава на Сборния симфоничен оркестър на "Оперната дружба", а Дико Илиев е първи тромбонист в него.
Създателят на изумителните по своята непреходност произведения "Добруджанско хоро", "Александрийка", "Дунавско хоро", "Наша гордост", "Билка", "Скок" и други не е завършил консерватория и всъщност е един самоук музикант и композитор. Тъкмо той обаче налага в българската музика един нов жанр - хората за духов оркестър.
Написва около 70 прави, дайчови и еленини хора, 20 марша, десетки валсове и основава множество малки и големи духови оркестри в Северозападна България.
И до ден днешен никой българин не може да си представи България без Диковото "Дунавско хоро", станало любимо на мало и голямо.